неделя, 4 май 2014 г.

Как да гледаме новините по време на война

https://www.youtube.com/watch?v=eUq7Sds_9bI#t=1318

Може би ще оценим по нов начин новините?... 

Как да гледаме новините по време на война – инструкция


Лекция на професора от МГИМО, доктор на историческите науки Валерий Соловей

Ще ви разкажа какво е това информационна война, защо такива войни са възможни, какви методи се използват и как можем да избегнем тези войни. И по-точно не как да ги избегнем, а как да се защитим от радиационното излъчване на тези войни.
Преди всичко да започем с определението. На пръв поглед информационната война е разновидност на обикновената война. На мен много ми допадна определението, което дава един американски генерал – „Войната, това е узаконен начин да се разрушават предмети и да се убиват хора.” По-точно не може и да се каже. Информационната война не разрушава предмети, но тя влияе върху душите, съзнанието и постъпките на хората. В този смисъл можем да я наречем максимална проява на онова, което се нарича медийно манипулиране, тоест манипулиране на хората. Какво е манипулиране сигурно често сте срещали в учебниците. Но какво тук е особеното. Манипулирането винаги се прави скришом. Ако разбирате, че се опитват да ви влияят, това вече не е манипулиране. Манипулирането цели да влияе върху съзнанието на хората, върху поведението и мислите им. Така информационната война е най-крайна проява на медийното манипулиране.
Кога се случват такива войни и каква цел имат. Естествено, информационната война цели да повлияе върху противниковата страна, на нейното морално-психологическо състояние. Образно казано, да лиши тази страна от сили и способности за съпротива. Да я дезорганизира. Това е едната цел. А другата е да повлияе върху собствената страна – да й внуши вяра в справедливостта на нейните действия и, ако трябва, да мобилизира силите й.
Тези войни може да са в следствие на междудържавни конфликти. Както сега наблюдаваме информационната война между Русия и Украйна. Но не е задължително информационната война да е в резултат на междудържавен конфликт. Информационните войни могат да са част от вътрешната политика. И ние сме наблюдавали такива информационни войни в Русия. Когато става дума за остри политически сблъсъци, особено по време на избори. Когато залогът е особено голям , или има остра политическа криза, възниква ситуация, близка до тази на информационната война. Кога беше последната информационна война в Руската федерация, как мислите?
(Гласове от залата. „2008” – се чува по-ясно)
Лекторът се смее: - Мислите ли?
Глас от залата – Тя и сега върви.
Лекторът: Знаете ли, сега върви война, свързана с междудържавния конфликт между Русия и Украйна. Това е истината. А информационна война, свързана с вътрешнополитически прични имаше през 2012 г. Спомнете си. Когато по Нова година на 2011 срещу 2012 започнаха протестни акции в Москва, в Питер и в по-малка степен в други градове, се разгръща информационна война, предизивкана от вътрешни обстоятелства. И целите й са същите, като на голяма информационна война. Трябваше да се смачка информационната съпротива на групата, обявила се против управляващата власт, в случая срещу режима на Путин, и да се внуши на обществото, че всичко, което прави властта е справедливо и се прави в интересите на обществото. Но както разбирате, в случая на вътрешна инфромационна война е по-трудно да се постигне такова единство и сплотеност, както ако войната е насочена срещу нещо, намиращо се извън пределите на страната.
Защо изобщо става възможно манипулирането? То се основава на ред психологически и социални особености и потребности на човека. Какво искат хората? Хората искат да имат непротиворечива картина на света. Те искат да разбират какво се случва. И знаете ли, ние не можем да повярваме, че някои неща просто се случват. Че някои неща нямат обяснение. Че светът е хаотичен. Ние не можем да повярваме в тези неща. Имаме нужда от обяснение на този свят. Освен тази потребност от обяснение, ние искаме това обяснение да го дадем самите ние. Не ни харесва, когато някой отстрани ни предлага готово обяснение. Ласкаем се от мисълта, че сме толкова умни и сме се досетили сами. Съласни ли сте? Или не? Или повече ви харесва, когато ви внушават нещо? (Глас от залата – Предпочитам сам...) Правилно, предпочиташ сам... Едновременно с това хората са мързеливи същества, те не искат да мислят. Затова гледат идеите, до които стигат, да са съвсем простички. И нещо повече – да не противоречат на представите за света, които има мнозинството. Защо? Защото искаме да се усещаме като част от голямото и цялото. Защото когато сме в малцинство, се чувстваме много дискомфортно - представете си например, че цялата компания иска да отиде на театър, а само вие държите да отидете в нощен клуб. Не е приятно нали? Същото се отнася и за обществото. Хората искат да се чувстват част от мнозинството. Защото им се струва, че справедливостта е на страната на мнозинството и че ако се намираш на страната на мнозинството – ти си победител.
Какво правят масмедиите, средствата за масова информация?
Те създават у нас впечатлението, че разделяйки тяхната позиция, се намираме сред мнозинството. Разбирате нали? Ние не се решаваме да отправим предизвикателство на това мнозинство. Съществува теория – нарича се „Спирала на мълчанието”. Тя се състои в следното – ако вашето мнение в различно то това, застъпено в масмедиите, от това на мнозинството, вие няма да се осмелите публично да изразите собственото си мнение. Защо? Защото сте убедени, че сте малцинство. А в действителност напълно е възможна ситуация, в която именно вие сте сред мнозинството и повечето хора разделят вашето мнение. Но понеже масмедиите създават картина на еднообразие, вие не се решавате да споделите какво мислите. Мисля, че тази ситуация също ви е позната. Започвате да се обърквате, когато от медиите чувате едно, а в ежедневните разговори - друго. Коя от гледните точки е тази на мнозинството – онази, която чувате по телевизията, или тази от разговорите между хората? Но и в тази ситуация, дори когато започвате да си мислите, че малцинството не е чак толкова малко, пак не се решавате да изразите мнение срещу мнозинството, срещу гледната точка, която формира масмедията.
И така, какво имаме в резултат? Имаме средства за масова инфромация, които формират картината (представите) за света. Те създават тази картина за нас. Те ни обясняват какво се случва в този свят. Защото имаме нужда от това обяснение. Хората имат нужда да разберат. Ние не можем да живеем в хаос. Или поне не можем да живеем в хаос дълго време. На всеки, дори на най-мърлявия студент, от време на време се налага да подреди около себе си. Така е и с обществото. То не може да живее в хаос. И тази потребност от ред я запълват средствата за масова информация. Но средствата за масова информация не ни казват кое е добро и кое – лошо. Те ни предлагат, дават ни възможност сами да направим този извод. Но за да направим правилния извод кое е добре и кое – лошо, трябва да ни подбутнат към този извод.
Как ни подбутват средствата за масова инромация?
Да вземем например събитията в Киев от декември миналата година до февруари тази година. Гледате телевизия и можете да чуете следните характеристики: „Вълнения в Киев”, „Безредици в Киев”, „Погроми в Киев”. Описват се едни и същи събития. Нали? Но в зависимост от това какъв термин е използван за обозначаване на събитието, у вас възниква коренно различно отношение към тези събития. Не е ли така? Кой термин поражда негативно отношение? ...(залата) Погроми. „Вълнения”? Неутрално. „Безредици” – също негативно, но не толкова ярко негативно, както погроми. Можете да наречете събитията в Киев „държавен преврат”, а можете да ги наречете... как?... (залата ) революция. Революция. Не съм убеден, че терминът революция ще породи у всички положително отношение, но терминът „държавен преврат” със сигурност ще роди отрицателно.
Обърнете внимание. Какво прави телевизията? Тя само назовава явлението. Дава му обозначение. Изводите ги правим ние сами. Това е разликата между съвременната масмедия и работата на медиите преди 30-40-50- години, от съветската пропаганда. Пропагандата винаги обяснява кое е добро, а кое – лошо; кое е бяло и кое черно. Днес не трябва да се обяснява. Изводите ги правите вие сами. На вас ви се струва, че сами правите изводите. Но до тези изводи някой ви е довел, подбутнал ви е да ги направите.
В какво е предимството на такъв метод? Как мислите (глас от залата за собствено мнение) Съвсем правилно! Какво ценим най-много? Най-много ценим собствените си мисли. Честно казано, защото често нямаме много мисли. Ама какво да се прави –човек е такъв по природа. Но щом сме родили някакви мисли, ние много държим на тях. Убеждаваме се, че това е наш собствен извод.
Но не само това е важно, има и друго. Ако упорито ни убеждават в нещо, каква е нашата реакция? Започваме да се съпротивляваме. Това е съвсем детска реакция, тя е нормална. Характерна е и за възрастните хора. Когато започват да ни убеждават в нещо, на нас ни се струва, че срещу нас се извършва акт на агресия, нарушават нашата автономност. И просто от чувство за противоречие, характерно не само за децата, но и за възрстните, ние няма да се съгласяваме. А телевизията не ни убеждава. Тя само ни разкрива възможност. Защо именно телевизията е най-важна от всички изкуства в медийното манипулиране? Как мислите?
Глас от залата – защото има и изображение, и звук...
Да, отговорът е много прост. Спомнете си руската поговорка – по-добре веднъж да видиш, отколото сто пъти да чуеш. С какво е важна телевизията? Тя създава ефектат на живото присъствие. Не видеотo в YouTube. То не може да замени телевизията. Или да кажем, че може само полу-да-замени. Само телевизията обаче създава усещането, че се намираме тук и сега, че всичко се случва пред очите ни. Това е изключително важно. Нито един друг информационен канал не може да създаде такъв ефект. Затова никакъв интернет не е в състояние и дълго още няма да е в състояние да замени телевизията.
Какво още прави телевизията за най-будните умове?
Ние сами искаме да си създадем впечателение за света, искаме сами да стигнем до определени изводи, искаме да вярваме на себе си, но знаем, че политиците ни лъжат. Нали така? Че средствата за масова информация ни правят на глупаци. Как да намерим изход? И същата тази телевизия ни подсказва как да немерим този изход. Какво прави тя? Позовава се на „изтичане на информация”. В един добър телевизионен репортаж, и още повече не в репортаж, а в предване от 20-30 минути, непременно ще чуете, че някакъв конфиденциален източник, някакви държавни чиновници, някакви политици са съобщили това и това. Спомнете си – чували ли сте подобно нещо? Постоянно... Защо това е толкова важно? Тук е скрита още една закономерност. Защо е този стремеж към тайната? Хората не вярват на политиците. Хората не вярват, че политиците казват истината. Хората се интересуват защо политиците казват едно или друго. И им се струва че истината е скрита „някъде там”. Тя е неизказана, но ние сме толкова умни, че можем да открием тази истина. И телевизията, а в по-широк смисъл - средствата за масова информация, ни предоставят тази възможност. Ето ви я, ето ви частичка от тази истина! В някакъв блог прочитате, че истината е такава и такава. Това е прекрасен начин за манипулиране. Отварят ни пространство за доизмисляне, за досещане. Нарича се „зона на Уейт”, по името на откривателя на този феномен. На него се основава цялата теория на конспирацията – за някакви сили – трети, четвърти и пети, които стоят зад политиката. Например историята за снайперите – кой стреля в Киев. Тази история се развива пред очите ви. Та кои бяха тези тайнствени снайпери? Гласове от залата... Американски наемници. Още? Чувате това и онова. Разбирате ли, никой не ги назовава! Има само намеци. Това е много важно. Изводите ги правим ние сами, а чуваме намеци. Намеци, че това не е Беркут, че не е така, че там е имало трета сила... А вие помислете – съществува елементарна логика – от загиналите 95 души са тези, които са били на стрната на Майдан. Значи са стреляли в тях, нали така? Добре, няма да се спирам на много версии, само ще ви кажа, че ситуция със снайпери възниква винаги в остроконфликтни ситуации, при които се пролива кръв. Като започнем от 1989 г. и събитията в Букурещ. Там също имаше снайпери. Имаше ги и в 1993 г. Винаги. И всеки път е едно и също. Това са или снайпери на КГБ (в съветско време), или на ЦРУ – в събитията във Вилнюс (не се чува добре) през 1991, и, накрая – снейпери на трета страна. Но все още никой не е открил един такъв снайпер. Ама те не са и нужни. Важно е друго. Там, където иам намек за тайна, ни показват едно мъчнико крайче, нишка – и ни се струва, че като започнем да дърпаме нишката и ще размотаем кълбото с тайната. Така е посторена цялата теория на конспирациите, изграждат се схеми как да се обясни света. Ето например Украйна – от една страна там били американците, от друга – Европейският съюз, от трета – Турция, от четвърта – още някой си... Кажете – във вашия живот всичко много ли е обмислено? В личния ви живот? Не. В нашия живот има много съвпадения, случайности, стечения на обстоятелствата. И в политиката е същото. Дори в политиката стеченията на обстоятелствата и съвпаденията са много повече. Ако си представяте света като някакъв хитър заговор и го сравните със собствения си живот, ще се убедите, че всичко е много по-просто. Ч е не са нужно хитрини там, където има прости човешки мотиви. Като алчност, глупост и страхливост. Нима имаше някакъв хитър замисъл в това, че президентът Янукович изостави страната си? Зад това, мисля, стои елементарен човешки страх. Това, че има хора, които отиват да умират за свобода и демокрация... А можете ли да си предствите хора, които ще отидат да умират за пари? Да убиват други – да. Но да умират сами, да жертват себе си за пари – няма такива. Хората се жертват за някакви идеали. За свобода, за справедливост. Всички сме готови да се жертваме за семейството си. Почти всички. За високи идеали могат да се жертват най-добрите от нас. Но не трябва да търсим тук хитри игри на ЦРУ. Светът е много по-прост, отколкото изглежда. Сложен светът става само в интерпретациите. И това се случва, защото в света (в политиката, пък и в нашия живот) действат много субекти. Вие искате едно, родителите ви – друго, преподавателите - трето, партньорът – четвърто. Създава се разнообразие от мотиви, сблъсък, който води до хаос. А ние се опитваме да създадем схема, единна концепция. И той на помощ ни идва телевизията. Тя ни обяснява – не направо, а с намнеци – къде да търсим едно, друго или трето. Каква е последователността на събитията, каква е логиката.
Имайте предвид още нещо. Намеците, които дава телевията не само са прости. Те са примитивни. И не може да не са приитивни по една елементарна причина – равнището на възприемане, към което са ориентирани, е нивото на ученик от осми-девети клас. Защо? Как мислите? Правилно – не търсете сложни обяснения - така е, за да се разбира от всички. От всички. Телевизията не е за интелектуалците. Нещо повече – както каза един медиен специалист – „Телевизията изобщо не е за умните хора.” Руската телевизия – със сигурност. Е, Западната не е кой знае колко по-добра, може би е по изискана, по-фина.
Още един важен въпрос – защо информационната война може да бъде успешна. Какво е нужно за това.

Тук е до 22-та минута. Цялото видео е 55 минути. Продължението следва.

вторник, 7 юни 2011 г.

Опашки, юнаци и тъпаци

Представи си как си пътуваш из града и се налага да направиш завой на 180 градуса и да поемеш в обратна посока. Стигаш до знака, пристрояваш се вляво и се залепяш за опашката пред теб. Тя - опашката, си пъпли бавно и отвреме навреме на някой не му издържат нервите и натиска клаксона - вие, там отпред, да не заспахте! И тъъъкмо да дойде твоят ред, един юнак с голф тройка с тонирани стъкла ловко се намества пред теб.

Шофьорите отзад си мечтаят лееееко да дръпнеш назад, а след това с мръсна газ да се врежеш в него странично. Съвсем разбираеми мечти, защото ловката маневра на хитреца означава повече чакане. Пита се обаче кой е той и какво се върти в главата му?

Отговорът има различни варианти.

Може пък да е човек , който наистина ужасно бърза – случва се с всеки. Или пък зад волана седи хлапак на 18-20. В главата му още е пълна мъгла, а понятията за добро и зло също са мъгляво неопределени. Третият вариант – попаднал си на обикновен нахален простак, а на него не му пука за никого, освен за собствената му персона.

Съществува обаче още един типаж...

Руският писател и философ Александър Никонов (http://ru.wikipedia.org/wiki/Никонов,_Александр_Петрович) развива теорията, че цивилизациите се делят на „градски” и „селски”. Цивилизациите от селски тип са нискокултурни, диви и агресивни. Градските са високотехнологични, мирни и предпочитат да живеят според правилото, че и най-лошият закон е по-добър от липсата на законност, а следователно трябва да се спазва.

Според Никонов например, Римската империя преживява своя разцвет, когато Античността (или Глобалният град) сменя Глобалното село. С вековете обаче нещата се променят. „Археолозите, разкопаващи Италия, забелязали странен факт” – пише Никонов в книгата си «Судьба цивилизатора» („Съдбата на цивилизатора”). „По надгробните плочи от времето на залеза на Империята, се срещат най-често неримски имена. Оказва се, че Рим се е „варваризирал”. Някъде са изчезвали, стопявали са се римляните, а техните места са заемали други хора. Мислещи по различен начин.” Когато количеството провинциалисти прехвърля критичната маса, Рим отново се превръща в Глобално село. Античността умира и започва Средновековието.

Ако направим аналогия със съвременния свят. Западът е „градски”, Русия с Китай – нещо средно, а арабските страни да речем са в по-голямата си част „селски”. И ако погледнеш през призмата на тази теория , много от събитията около нас стават далеч по-разбираеми.

„Съвременният гражданин е устроен много по-сложно от селското момче – пише Никонов. – Съвременният гражданин не дели света на свои и чужди, на лоши и добри, на черно и бяло. Той разбира, че доброто и злото са относителни понятия, че е необходимо да се проявява търпимост и толерантност към човешката различност. В противен случай няма как да оцелееш в пренаселения град. Мегаполисът е големият изравнител и примирител. Гражданинът отдавна е разбрал и се е съгласил безусловно, че по-добре да се водят компютърни войни, отколкото традиционни, защото и в най-разгорещената компютърна война можеш спокойно да нагъваш пица, поръчана по интернет, без дори най-минимален риск да останеш без ръце, крака или глава дори”...

Човекът със „селски” манталитет е по-първичен и хитроват. За него светът е прост и ясен, съществуват категорични морално-нравствени ориентири - дядо ти е орал, и то ореш. Баща ти не се е притеснявал да се секне шумно с пръсти, защо ти да се притесняваш. Напънало те е по нужда - клякаш в храстите или се изправяш до някоя стена - какво толкова. Зор! И няма значение, че около теб не е пусто поле, а кварталната градинка между блоковете. Дядо ти да не е подбирал!

„Селският манталитет” не означава обезателно, че човек се е родил и живее в Горно Нанадолнище. Той може да си е гражданин - било то от крайните квартали или пък успял мениджър. Просто мисленето му е такова - архаично.

За човека от Глобалното село да прекараш опашката е героизъм. Нещо като военна хитрост, майсторско прекарване на простаците. Мисля си, че когато се мушка пред теб на опашката, той си представя картинно, как шофьорите отзад се тупат по коляното и цъкат възхитено с език: „Глей го, копелето, успя! Хитряга!” А дамите зад волана въздишат: „Е т’ва е мъж!” И си продължава Селото нататък, огрян от лъчите на измисленото си величие. А че някой за някакви култури говори...

Често съм наблюдавал подобно поведение в Индия. Опашките там са за плебеите, за низшите касти. Затова в магазина или около касите на гарата опашката винаги има крушовидна форма - отпред се бутат най-активните, а към края тълпата изтънява - там са най-утрепаните. Е, и европейските туристи...

В интернет пространството хората често изразяват мнение, че нахалството трябва да се наказва с груба сила и як пердах. Докато не схване, гадината, за какво става дума. Страхувам се, че човекът от Глобалното село няма да разбере това наказание. Той ще размазва кървави сълзи и сополи и сериозно ще вярва, че с него са постъпили несправедливо. И ще бъде съвършено искрен в изумлението си. Защо трябва да вярва на някакъв чужд човек повече, отколкото на всичко родно, което го е заобикаляло откак се е родил? Дядо му никога не се е редил по опашки, той да не е по-прост?!

Пълен обрат в съзнанието на човека се случва изключително рядко. Може би децата на „глобалния селянин”, израснали в „градска” среда, ще започнат нещо да разбират. А техните деца ще са окончателно цивилизовани. Културата е процес на еволюция, не на революция.

Никонов смята, че всички „температурни” сътресения на цивилизациите през 19, 20, а сега и през 21 век са резултат от този конфликт между Града и Селото. От гибелта на хилядолетния патриархален морал. От смъртта на Традициите. Специалистите го наричат „криза”. И тя далеч не е свършила. Живеем в нея...

И когато юнакът с тонирания голф изблъсква другите с лакти, можеш да започнеш да го възпитаваш. Или да ги наругаеш здраво. Или да се засилиш и да го фраснеш странично. А можеш просто да свиеш рамене и да погледнеш на ситуацията филосовски. Какво да го правиш такъв? Селяния!..

От: http://ayrat-galiullin.livejournal.com/66423.html

сряда, 1 юни 2011 г.

Пътят на бобъра

Наскоро снимах бобри. По сюжет бобърът трябваше да се втурне в кадър, да вземе в лапите си книга и да започне да прелиства, сякаш чете. Веднага казахме на клиента, че много ще се постараем да намерим четящи бобри, но най-вероятно те не са кой знае колко много.

Обичам работата си заради това, че непрекъснато се сблъскваш с нещо ново. Не е редно веднага да отказваш на клиент, защото сме професионалисти. Затова казахме, че ще потърсим. И започнахме издирването. По зоологически градини, театри с животни, дресьори. Всички се хващаха за главата: „Ама вие акъл имате ли? Бобрите не се поддават на дресура. И даже да се поддадат, нужни са месеци, за да накараш бобър да чете.” Пък нашите снимки бяха след седмица, но въпреки това търсехме.

Изведнъж – към края на третия ден, в офиса тържествено влиза нашият администратор, целия пропит с аромат на вятър и бобри, и заявява, че е намерил частен зоокът в Подмосковието и дори е заснел клип. Та на този клип по команда „Започни!” бобър влиза в кадър, взима в лапите си книга и започва да я прелиства. В този зоокът, оказва се, понякога правели представления за деца и имали такъв номер. Страшно се зарадвахме и изпратихме клипа на клиента. Преливахме от радост, вълнение и гордост.

Идва отговор: „Не. Това е някакъв тъмен бобър. И има странна опашка. Трябва да потърсите по-светъл и по-едър бобър. Напомняме, че снимките са скоро и молим да побързате. За три дни сте ни изпратили само един бобър, а ние разчитахме на варианти.”

Продуцентът седна да пише отговор, но все триеше първия ред, защото непрекъснато започваше с въпроса: „Ама вие нормални ли сте?” Не бива да се започва така писмо, защото сме професионалисти. Затова казахме, че ще потърсим. И започнахме издирването.Звъним в зоокъта и уточняваме наличието на по-светли четящи бобри с красиви опашки (по възможност по-едрички). А оттам ни отговарят: „Ама вие нормални ли сте?” Отговарят така не защото не са професионалисти, а защото са нормални хора.

Когато се разбра, че в целия свят има един единствен четящ бобър (който отгоре на всичко за съжаление е тъмничък, дребничък и опашката му не е както трябва), започна следващият етап на тази контактна шизофрения: „А защо не вземем да го боядисаме този бобър?” И клиентът започна съвсем сериозно да ни изпраща мостри от бои за коса, които обикновено се предлагат за хора. Бои с имена, които да привличат лелките – млада японска вишна и сочен шатен. В живота си вече съм се сблъсквала с клиент, на когото не харесваха черните петна на бяло куче. Взехме художник по грима, той нарисува печат и ние „напечатахме” върху кучето нужните петна (формата на петната утвърждавахме седмица). Възможно е разбира се да превърнеш един бобър в сочен шатен. Не е трудно да си представиш бобър с цвят „млада японска вишна”. Но абсолютно невъзможно да си отговориш за чий ти е...

След като отклонихме идеите да се боядиса бобъра, още известно време поспорихме дали да му връзваме друга опашка. И ги отказахме да го хранят до пръсване, за да стане по-голям и по-дебел, защото до снимките остава един единствен ден – той така и няма да успее нито да порасне, нито да напълнее. В края на краищата, ако не ви е останало нищо човешко, можете да напълните клетия бобър със слама, но в този случай той нито ще тича, нито ще чете. По време на снимките всички очаквахме някой да се присети, че бобърът трябва да чете на глас. При това изразително! И, апропо, какво всъщност да чете?

Отговарям на безбройните въпроси: да, в компютърната графика има копче „Да се боядиса бобъра”. Използвахме го. Има и друго копче – „Да се оправи опашката”. Намира се и копче „Направи бобъра по-дебел”. Натискахме всички копчета...

Алеся Петровна

http://eprst2000.livejournal.com/

Теория на счупените прозорци

През 1980 Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците е опасно, а да се пътува в метрото е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.

Ето разказ на очевидци за ню-йоркското метро от тези времена:

„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, взимай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета без да платят. Беше някаква транспортна версия на дантевия ад.”

Градът е в лапите на най-свирепата епидемия от престъпност в цялата си история

После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.

Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?

Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell:The Tipping Point):

„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг. Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни престъпления.”

Гладуел се занимава със социалните епидемии. Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.

Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти. Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста.

33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.

Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици.

Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.

Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в ню-йоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с... борба срещу графитите. Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност... Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:

„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”

И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение” – разказва той по-късно.

В края на всеки маршрут правят пунктове за миене. Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.

„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разсказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях – „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили”...

През 1990 началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той се захваща яростно с... гратисчиите. Защо?

Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за лисата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.

Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечни полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.

„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо, - разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!... Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”

През 1994 за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В Уикипедия пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия да се развие в цял Ню Йорк.

Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.

Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения, служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления”.

Верижната реакция е прекъсната. В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.

Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата...

С сайта Айрата Галиуллина (http://galiullin.ru/)

Преводи - оттук-оттам

В блоговете на човек често му попадат интересни неща. Неща, които искаш да споделиш с приятели - форумни и не само. Често обаче хората си говорят на различни езици. Не преносно, а буквално . Даже се случва преносно да си говорят на един и същ, а буквално - на различни.

Пък времето все не стига и добрите ми намерения да преведа интересното завършват точно там, докъдето докретват повечето добри намерения...

Понякога обаче те застигат случайности, дето са толкова нагъсто, че си викаш „Е, няма как да са съвсем случайности!”

Така ми попаднаха в Livejournal блоговете на Айрат Галиулин и Алеся Петровна. И ме плесна по челото идеята, че просто трябва да превеждам това, което ми е интересно, и да го поствам в блога си. Така ще е по-лесно да коментирам с форумните си приятели (и не само).

Сигурно няма да изненадам с тези текстове. Може и да сте виждали тези теории из просторите на световната паяжина. Но пък то, както е известно, отдавна няма нищо ново под слънцето... И така:

понеделник, 24 януари 2011 г.

* * *

Приятелите... Те живеят паралелно с нас. Живеят си техния си живот, но са там - някъде в ъгълчетата на съзнанието ни. Даже не се замисляме – както не се замисляме, че имаме пръсти на ръцете, докато не ни заболят.

На приятелите не звъним, за да споделим колко е красив залезът; колко сме щастливи, защото животът е слънчев; колко сме влюбени в усмивката на детето си. Така де – не може човек да тормози приятелите си за дреболии!..

„Здравей! Как си? Абе, да ти кажа, имам един проблем...” – обикновено така звъним на приятел. „Нямаш грижа!” – отговарят ни. Tе, приятелите, така отговарят. Често и не звъним – просто драсваме на скайпа – „Здравей, там ли си? Чудесно... Аз да ти кажа - нещо работата.../кучето.../един приятел... ОК! Благодаря – знаех, че мога да разчитам! Хайде ще се чуем пак...”

Куп недовършени разговори остават за „като се чуем пак”. Какво като са куп – нали приятелите живеят паралелно с нас – ще си договорим, ще си доспорим... Абе – ще довършим другия път!

После скайпът млъква. Не триеш адреса. И телефоните от мобилния не триеш. Като заклинание запазваш всичко както си е било. Защото е част от паралелния свят. И приятелят живее там – в този наш паралелен живот.

Само дето пръстите понякога много болят...

неделя, 16 януари 2011 г.

Диалог

- Аууу, госпожа, как се справяте с тези две кучета? Не се ли изяждат вкъщи?

Подскачам от гласа зад гърба ми и стреснато оглеждам моите хубавици, които се мъчат да докопат боклука, артистично разпилян край кофите за смет.

- Миии – нееее... Защо да се изяждат? Те двете се разбират чудесно...

Звуча малко неуверено – не мога да свикна с подобни въпроси. Всеки път ме заварват неподготвена. Жената е към 60-те и очевидно ни симпатизира, което също обикновено ме изненадва.

- Аааа – ама те са еднополови, че и женски! Затова не се бият. Ако бяха мъжки...

- Не мисля, че е задължително да се избиват, като са мъжки. Зависи от куп неща... – опитвам се да се окопитя.

- Така де! Ама ако пък бяха и разнополови!.. Тогава какво чудо щеше да е!

- Това пък защо?!

Жената намига хитровато:

- Е, как защо? Ми нали знаете – като са мъжко и женско, щяха да се плодят непрекъснато и нямаше да можете да се отървете от кученца!

- Защо да се плодят?! – облещвам се. – Хората край тях за какво сме?! Има куп начини, пък и могат да се кастрират...

- А, да! Да се кастрират нали? И ние имаме един котарак – сив. Много хубав, ама много мирише!

- Нямам опит с котки, но познати твърдят, че след кастриране спират да маркират и да миришат толкова.

- Казвам му на внука, ама той вика – „Тебе ще кастрирам!” Караме му се на животното, бием го, ама не помага – пикае и маркира. Трябвашеда го кастрираме... Ние и куче имахме на село. Голяяяям пазач беше! А вашите пазят ли?

Въображението ми ме изпреварва с картинката на лабрадор и шелти в ролята на охранители и се ухилвам до уши:

- Пазят доброто име на фамилията! Ще ви посрещнат, ще ви се зарадват, ще развъртят опашки...

- Ми защо ги гледате тогава, бе госпожа?! За какво са ви?

Това искрено изумление ме праща обратно в ступор и леко заеквам, след като няколко секунди съм си търсила думите:

- Миии, обичаме ги... Контактът с тях... Хммм – разходките... Общуването...

Боже, колко ми бил беден речникът! А се мислех за разтропана...

- Е, да – и ние котарака много си го обичахме. Ама много миришеше. Затова го дадохме... ъъъ (почти заговорнически – шепнешком) – оставихме го... Така... - махва с ръка.

Как „така” ми е ясно. Миналия месец намерихме сив котарак пред асансьора. В сак, с котешка тоалетна до него...

Но това е друга история.