неделя, 11 юли 2010 г.

С куче на море

Преди години… Добре де - преди немалко години лятната почивка на средностатистическия гражданин беше съсредоточена в почивните станции. Нещо като хотели с по-добро или пък с никакво качество, където човек отиваше да отмаря със семейството си с карта и на цени „народни”. Добрата страна - да отиде на почивка можеше практически всеки работещ. Лошата - както всяко нещо, което ти се дава почти даром, се „дава” по правилото, че на „харизания кон зъбите не се гледат”.

Почивните станции си имаха строги правилници за вътрешен ред – тишина, сън следобед, ключ на входа в 11 вечер... Дори да си помислиш за куче зад стените за отдих беше в сферата на фантастиката (ненаучната…) Всъщност – това, както и изброеното, рядко правеше лошо впечатление на някого. Подробности от пейзажа... Както беше нормално, че не можеш да заведеш и деца до 3-годишна възраст - реват, търчат, вдигат шум и цапат. Като домашни любимци…

Понеже тези години си отидоха - и с плюсовете, и с минусите, и средностатистическият гражданин посвикна да организира почивката си на хотел, някак неусетно се сблъска с проблема „С куче на море”. Дребен проблем, в сравнение с финансовата криза, глобалното затопляне и държавния бюджет, но като застягаш куфарите - проблем си е, както и да го погледнеш. Така нареченият домашен любимец се е превърнал в уважаван член на семейството и идеята за почивка без него не допада на никой от останалите уважаеми семейни членове. Затова, освен чесането по главата и споменаването на неизвестните роднини неизвестно на кого, започваш да търсиш решение...

Рекламните карета по вестниците - малки и големи, скромно премълчават дали примамливите им оферти включват присъствието на четирилапи. Което най-често означава, че и през ум не им минава някой да се домъкне с псето си!

Сайтовете в интернет са по-благосклонни. Хотелите от 4 звезди нагоре често не се гнусят от кучета, но пък кой средностатистически кучесобственик може да отмаря на четиризвездни цени?! По-малко-звездните скромно обявяват” „Домашни любимци - по предварителна уговорка”. И тук започва голямото звънене… Не! Има изключения разбира се - адекватни хотелиери, които просто казват „Добре дошли!” И допълват, че и те си имат домашен любимец или пък, че са посрещали космати гости. Което обяснява доста неща...

Говоря за останалите. Боже, какви представи за съжителство с куче имат повечето днешни граждани! Ако неразумно и безотговорно отглеждате зъбат мръсен звяр у дома и решите да го мъкнете на почивка, подгответе се със следния кратък въпросник:

- „Ами колко е голямо кучето?” Трудно ми е да разбера какво значение има размерът. Добре де - не по принцип - конкретно... С какво едно голямо куче е по-различно от малко? Че яде повече? Че ваксините и противопаразитните са по-големи разфасовки? Отлично го знам - по-скъпо ми излиза. На мен! Не на съседите или на хотелиера.

- „Нали няма да пикае в стаята?” Тук за миг изпадам в ступор. Вече съм обяснила, че кучето е домашно. Плахо съм добавила, че живеем в апартамент. Наистина ли човек допуска, че в дом с куче животното прозволно следва физиологичните си нужди – там, където го напъне?! Някак ми идва да обещая, че и аз няма да ползвам фикуса с подобна цел...

- „Да не вземе да безпокои останалите гости?” Това е сложен въпрос. Философски и някак екзистенциален... Няма как да отговориш с две думи, няма как да си категоричен, просто няма как да гарантираш чуждите симпатии или антипатии. Знам ли кой от какво се „безпокои”? Мен лично ме безпокои чалга. Безпокои ме истерична майка, която крещи с пълно гърло по рожбата си и обещава да я пребие – няма значение за какво. Ей такива неща... Или пък това е странният начин да ме попитат дали четирилапият не лае до съдиране? Което вече (мисля си) е уточнено с репликата „живеем в апартамент”. Ама то – аз така си мисля...

Добрата новина - ако сте го докарали до въпросник, имате огромни шансове да ви приемат с цялото ви дву- и четирикрако домочадие. Остава да не посрамите кучкарската гилдия и, кой знае, може би на следващата година не едно, а три-четири хотелчета ще проявят гостоприемство към странните ни семейства.

Приятна почивка!

Кучешка история

Около 40 години живях с убеждението, че всички други на този свят си имат куче. Ако в момента не са с куче, то са имали доскоро, ще имат от утре или просто четирилапият спи у дома, а не крачи важно до крака им. Кучето представлява важна и неделима част от пълноценния живота на целокупното човечество - сигурна бях! Само аз единствена си нямах пълноценен живот…
Фактът, че повечето ми съученици/приятели/познати също нямаха куче, изобщо не разколебаваше твърдата ми увереност. Човек няма навик да се оглежда в конкретиката наблизо, когато е склонен да генерализира някой проблем.
Детството ми мина в периодично хленчене да си вземем кученце. И в периодично прибиране на някое изоставено пале - за децата на 60-те и 70-те от големия град те бяха рядка съдбовна среща, а не бълхясало всекидневие. Палето после със завидно постоянство поемаше пътя към двора на роднини/познати/приятели и не се задържаше по-дълго от седмица 12 етажа над земята. Рибките, костенурката и канарчето някак не успяха да заемат място в сърцето ми. Тогава не можех да го формулирам, но от разстоянието на времето си давам сметка, че просто говорехме на различни езици. С рибите и костенурката даже си мълчахме на различни езици.
Младостта ми се източи в периодични обяснения защо точно не мога да поема грижите и за куче (освен тези по две деца и баща им), защо по никакъв начин не мога да ставам в 6 сутрин, за да се разхождам бодро из квартала и защо евентуалното прибрано пале категорично ще поеме пътя към двора на роднини/познати/приятели. Да лъжа, че ще го изхвърля от прозореца беше безсмислено – оценявах децата си като поне средно интелигенти. Затова вариантът „двор” си звучеше съвсем реално, докато изхвърлянето от прозореца е по-скоро закана от типа „ще ти откъсна главата” - по същество е безполезна инфлация на заканите. Затова ми и вярваха – най-добрата манипулация винаги се движи по ръба на истината... Рибките, канарчетата и папагалите никога не заместиха мечтаното четирилапо от подвида Canis lupus familiaris. Подозирам, че и децата ми не намериха с тях онзи език, на който се разбират човекът и най-добрият му приятел.
На 43 човек вече не е млад. (Така де…) Ама и стар още не е. (Ахам!) И докато се чуди накъде клонят везните в тази възрастова дилема, решава, че е време за онези неща, за които време все не е стигало. А може пък изобщо да не се е сетил за дилемата... Във всеки случай хората и на 43 лесно правят детски постъпки. Така у дома се появи черен куч – подарък за порасналата ми дъщеря… После още един - подарък за мен… Шокова терапия…
На 43 изненадващо открих, че на този свят много малко хора имат куче. Много малко хора са имали доскоро или ще имат от утре. Изобщо – хората мрааазят кучета. С малки изключения по правило проявяват трайна и рецидивираща войнстваща нетърпимост към кучета. И фактът, че повечето ми колеги/приятели/познати нямат куче е просто илюстрация на реалностите в живота на целокупното човечество…
Шокът се преживява. Особено с приятел, с когото си говорите на един и същ език. И на един и същ език си мълчите дори…