Около 40 години живях с убеждението, че всички други на този свят си имат куче. Ако в момента не са с куче, то са имали доскоро, ще имат от утре или просто четирилапият спи у дома, а не крачи важно до крака им. Кучето представлява важна и неделима част от пълноценния живота на целокупното човечество - сигурна бях! Само аз единствена си нямах пълноценен живот…
Фактът, че повечето ми съученици/приятели/познати също нямаха куче, изобщо не разколебаваше твърдата ми увереност. Човек няма навик да се оглежда в конкретиката наблизо, когато е склонен да генерализира някой проблем.
Детството ми мина в периодично хленчене да си вземем кученце. И в периодично прибиране на някое изоставено пале - за децата на 60-те и 70-те от големия град те бяха рядка съдбовна среща, а не бълхясало всекидневие. Палето после със завидно постоянство поемаше пътя към двора на роднини/познати/приятели и не се задържаше по-дълго от седмица 12 етажа над земята. Рибките, костенурката и канарчето някак не успяха да заемат място в сърцето ми. Тогава не можех да го формулирам, но от разстоянието на времето си давам сметка, че просто говорехме на различни езици. С рибите и костенурката даже си мълчахме на различни езици.
Младостта ми се източи в периодични обяснения защо точно не мога да поема грижите и за куче (освен тези по две деца и баща им), защо по никакъв начин не мога да ставам в 6 сутрин, за да се разхождам бодро из квартала и защо евентуалното прибрано пале категорично ще поеме пътя към двора на роднини/познати/приятели. Да лъжа, че ще го изхвърля от прозореца беше безсмислено – оценявах децата си като поне средно интелигенти. Затова вариантът „двор” си звучеше съвсем реално, докато изхвърлянето от прозореца е по-скоро закана от типа „ще ти откъсна главата” - по същество е безполезна инфлация на заканите. Затова ми и вярваха – най-добрата манипулация винаги се движи по ръба на истината... Рибките, канарчетата и папагалите никога не заместиха мечтаното четирилапо от подвида Canis lupus familiaris. Подозирам, че и децата ми не намериха с тях онзи език, на който се разбират човекът и най-добрият му приятел.
На 43 човек вече не е млад. (Така де…) Ама и стар още не е. (Ахам!) И докато се чуди накъде клонят везните в тази възрастова дилема, решава, че е време за онези неща, за които време все не е стигало. А може пък изобщо да не се е сетил за дилемата... Във всеки случай хората и на 43 лесно правят детски постъпки. Така у дома се появи черен куч – подарък за порасналата ми дъщеря… После още един - подарък за мен… Шокова терапия…
На 43 изненадващо открих, че на този свят много малко хора имат куче. Много малко хора са имали доскоро или ще имат от утре. Изобщо – хората мрааазят кучета. С малки изключения по правило проявяват трайна и рецидивираща войнстваща нетърпимост към кучета. И фактът, че повечето ми колеги/приятели/познати нямат куче е просто илюстрация на реалностите в живота на целокупното човечество…
Шокът се преживява. Особено с приятел, с когото си говорите на един и същ език. И на един и същ език си мълчите дори…
Няма коментари:
Публикуване на коментар