* * *

Приятелите... Те живеят паралелно с нас. Живеят си техния си живот, но са там - някъде в ъгълчетата на съзнанието ни. Даже не се замисляме – както не се замисляме, че имаме пръсти на ръцете, докато не ни заболят.

На приятелите не звъним, за да споделим колко е красив залезът; колко сме щастливи, защото животът е слънчев; колко сме влюбени в усмивката на детето си. Така де – не може човек да тормози приятелите си за дреболии!..

„Здравей! Как си? Абе, да ти кажа, имам един проблем...” – обикновено така звъним на приятел. „Нямаш грижа!” – отговарят ни. Tе, приятелите, така отговарят. Често и не звъним – просто драсваме на скайпа – „Здравей, там ли си? Чудесно... Аз да ти кажа - нещо работата.../кучето.../един приятел... ОК! Благодаря – знаех, че мога да разчитам! Хайде ще се чуем пак...”

Куп недовършени разговори остават за „като се чуем пак”. Какво като са куп – нали приятелите живеят паралелно с нас – ще си договорим, ще си доспорим... Абе – ще довършим другия път!

После скайпът млъква. Не триеш адреса. И телефоните от мобилния не триеш. Като заклинание запазваш всичко както си е било. Защото е част от паралелния свят. И приятелят живее там – в този наш паралелен живот.

Само дето пръстите понякога много болят...

Диалог

- Аууу, госпожа, как се справяте с тези две кучета? Не се ли изяждат вкъщи?

Подскачам от гласа зад гърба ми и стреснато оглеждам моите хубавици, които се мъчат да докопат боклука, артистично разпилян край кофите за смет.

- Миии – нееее... Защо да се изяждат? Те двете се разбират чудесно...

Звуча малко неуверено – не мога да свикна с подобни въпроси. Всеки път ме заварват неподготвена. Жената е към 60-те и очевидно ни симпатизира, което също обикновено ме изненадва.

- Аааа – ама те са еднополови, че и женски! Затова не се бият. Ако бяха мъжки...

- Не мисля, че е задължително да се избиват, като са мъжки. Зависи от куп неща... – опитвам се да се окопитя.

- Така де! Ама ако пък бяха и разнополови!.. Тогава какво чудо щеше да е!

- Това пък защо?!

Жената намига хитровато:

- Е, как защо? Ми нали знаете – като са мъжко и женско, щяха да се плодят непрекъснато и нямаше да можете да се отървете от кученца!

- Защо да се плодят?! – облещвам се. – Хората край тях за какво сме?! Има куп начини, пък и могат да се кастрират...

- А, да! Да се кастрират нали? И ние имаме един котарак – сив. Много хубав, ама много мирише!

- Нямам опит с котки, но познати твърдят, че след кастриране спират да маркират и да миришат толкова.

- Казвам му на внука, ама той вика – „Тебе ще кастрирам!” Караме му се на животното, бием го, ама не помага – пикае и маркира. Трябвашеда го кастрираме... Ние и куче имахме на село. Голяяяям пазач беше! А вашите пазят ли?

Въображението ми ме изпреварва с картинката на лабрадор и шелти в ролята на охранители и се ухилвам до уши:

- Пазят доброто име на фамилията! Ще ви посрещнат, ще ви се зарадват, ще развъртят опашки...

- Ми защо ги гледате тогава, бе госпожа?! За какво са ви?

Това искрено изумление ме праща обратно в ступор и леко заеквам, след като няколко секунди съм си търсила думите:

- Миии, обичаме ги... Контактът с тях... Хммм – разходките... Общуването...

Боже, колко ми бил беден речникът! А се мислех за разтропана...

- Е, да – и ние котарака много си го обичахме. Ама много миришеше. Затова го дадохме... ъъъ (почти заговорнически – шепнешком) – оставихме го... Така... - махва с ръка.

Как „така” ми е ясно. Миналия месец намерихме сив котарак пред асансьора. В сак, с котешка тоалетна до него...

Но това е друга история.