понеделник, 24 януари 2011 г.

* * *

Приятелите... Те живеят паралелно с нас. Живеят си техния си живот, но са там - някъде в ъгълчетата на съзнанието ни. Даже не се замисляме – както не се замисляме, че имаме пръсти на ръцете, докато не ни заболят.

На приятелите не звъним, за да споделим колко е красив залезът; колко сме щастливи, защото животът е слънчев; колко сме влюбени в усмивката на детето си. Така де – не може човек да тормози приятелите си за дреболии!..

„Здравей! Как си? Абе, да ти кажа, имам един проблем...” – обикновено така звъним на приятел. „Нямаш грижа!” – отговарят ни. Tе, приятелите, така отговарят. Често и не звъним – просто драсваме на скайпа – „Здравей, там ли си? Чудесно... Аз да ти кажа - нещо работата.../кучето.../един приятел... ОК! Благодаря – знаех, че мога да разчитам! Хайде ще се чуем пак...”

Куп недовършени разговори остават за „като се чуем пак”. Какво като са куп – нали приятелите живеят паралелно с нас – ще си договорим, ще си доспорим... Абе – ще довършим другия път!

После скайпът млъква. Не триеш адреса. И телефоните от мобилния не триеш. Като заклинание запазваш всичко както си е било. Защото е част от паралелния свят. И приятелят живее там – в този наш паралелен живот.

Само дето пръстите понякога много болят...

Няма коментари:

Публикуване на коментар