Наскоро снимах бобри. По сюжет бобърът трябваше да се втурне в кадър, да вземе в лапите си книга и да започне да прелиства, сякаш чете. Веднага казахме на клиента, че много ще се постараем да намерим четящи бобри, но най-вероятно те не са кой знае колко много.
Обичам работата си заради това, че непрекъснато се сблъскваш с нещо ново. Не е редно веднага да отказваш на клиент, защото сме професионалисти. Затова казахме, че ще потърсим. И започнахме издирването. По зоологически градини, театри с животни, дресьори. Всички се хващаха за главата: „Ама вие акъл имате ли? Бобрите не се поддават на дресура. И даже да се поддадат, нужни са месеци, за да накараш бобър да чете.” Пък нашите снимки бяха след седмица, но въпреки това търсехме.
Изведнъж – към края на третия ден, в офиса тържествено влиза нашият администратор, целия пропит с аромат на вятър и бобри, и заявява, че е намерил частен зоокът в Подмосковието и дори е заснел клип. Та на този клип по команда „Започни!” бобър влиза в кадър, взима в лапите си книга и започва да я прелиства. В този зоокът, оказва се, понякога правели представления за деца и имали такъв номер. Страшно се зарадвахме и изпратихме клипа на клиента. Преливахме от радост, вълнение и гордост.
Идва отговор: „Не. Това е някакъв тъмен бобър. И има странна опашка. Трябва да потърсите по-светъл и по-едър бобър. Напомняме, че снимките са скоро и молим да побързате. За три дни сте ни изпратили само един бобър, а ние разчитахме на варианти.”
Продуцентът седна да пише отговор, но все триеше първия ред, защото непрекъснато започваше с въпроса: „Ама вие нормални ли сте?” Не бива да се започва така писмо, защото сме професионалисти. Затова казахме, че ще потърсим. И започнахме издирването.Звъним в зоокъта и уточняваме наличието на по-светли четящи бобри с красиви опашки (по възможност по-едрички). А оттам ни отговарят: „Ама вие нормални ли сте?” Отговарят така не защото не са професионалисти, а защото са нормални хора.
Когато се разбра, че в целия свят има един единствен четящ бобър (който отгоре на всичко за съжаление е тъмничък, дребничък и опашката му не е както трябва), започна следващият етап на тази контактна шизофрения: „А защо не вземем да го боядисаме този бобър?” И клиентът започна съвсем сериозно да ни изпраща мостри от бои за коса, които обикновено се предлагат за хора. Бои с имена, които да привличат лелките – млада японска вишна и сочен шатен. В живота си вече съм се сблъсквала с клиент, на когото не харесваха черните петна на бяло куче. Взехме художник по грима, той нарисува печат и ние „напечатахме” върху кучето нужните петна (формата на петната утвърждавахме седмица). Възможно е разбира се да превърнеш един бобър в сочен шатен. Не е трудно да си представиш бобър с цвят „млада японска вишна”. Но абсолютно невъзможно да си отговориш за чий ти е...
След като отклонихме идеите да се боядиса бобъра, още известно време поспорихме дали да му връзваме друга опашка. И ги отказахме да го хранят до пръсване, за да стане по-голям и по-дебел, защото до снимките остава един единствен ден – той така и няма да успее нито да порасне, нито да напълнее. В края на краищата, ако не ви е останало нищо човешко, можете да напълните клетия бобър със слама, но в този случай той нито ще тича, нито ще чете. По време на снимките всички очаквахме някой да се присети, че бобърът трябва да чете на глас. При това изразително! И, апропо, какво всъщност да чете?
http://eprst2000.livejournal.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар