Опашки, юнаци и тъпаци

Представи си как си пътуваш из града и се налага да направиш завой на 180 градуса и да поемеш в обратна посока. Стигаш до знака, пристрояваш се вляво и се залепяш за опашката пред теб. Тя - опашката, си пъпли бавно и отвреме навреме на някой не му издържат нервите и натиска клаксона - вие, там отпред, да не заспахте! И тъъъкмо да дойде твоят ред, един юнак с голф тройка с тонирани стъкла ловко се намества пред теб.

Шофьорите отзад си мечтаят лееееко да дръпнеш назад, а след това с мръсна газ да се врежеш в него странично. Съвсем разбираеми мечти, защото ловката маневра на хитреца означава повече чакане. Пита се обаче кой е той и какво се върти в главата му?

Отговорът има различни варианти.

Може пък да е човек , който наистина ужасно бърза – случва се с всеки. Или пък зад волана седи хлапак на 18-20. В главата му още е пълна мъгла, а понятията за добро и зло също са мъгляво неопределени. Третият вариант – попаднал си на обикновен нахален простак, а на него не му пука за никого, освен за собствената му персона.

Съществува обаче още един типаж...

Руският писател и философ Александър Никонов (http://ru.wikipedia.org/wiki/Никонов,_Александр_Петрович) развива теорията, че цивилизациите се делят на „градски” и „селски”. Цивилизациите от селски тип са нискокултурни, диви и агресивни. Градските са високотехнологични, мирни и предпочитат да живеят според правилото, че и най-лошият закон е по-добър от липсата на законност, а следователно трябва да се спазва.

Според Никонов например, Римската империя преживява своя разцвет, когато Античността (или Глобалният град) сменя Глобалното село. С вековете обаче нещата се променят. „Археолозите, разкопаващи Италия, забелязали странен факт” – пише Никонов в книгата си «Судьба цивилизатора» („Съдбата на цивилизатора”). „По надгробните плочи от времето на залеза на Империята, се срещат най-често неримски имена. Оказва се, че Рим се е „варваризирал”. Някъде са изчезвали, стопявали са се римляните, а техните места са заемали други хора. Мислещи по различен начин.” Когато количеството провинциалисти прехвърля критичната маса, Рим отново се превръща в Глобално село. Античността умира и започва Средновековието.

Ако направим аналогия със съвременния свят. Западът е „градски”, Русия с Китай – нещо средно, а арабските страни да речем са в по-голямата си част „селски”. И ако погледнеш през призмата на тази теория , много от събитията около нас стават далеч по-разбираеми.

„Съвременният гражданин е устроен много по-сложно от селското момче – пише Никонов. – Съвременният гражданин не дели света на свои и чужди, на лоши и добри, на черно и бяло. Той разбира, че доброто и злото са относителни понятия, че е необходимо да се проявява търпимост и толерантност към човешката различност. В противен случай няма как да оцелееш в пренаселения град. Мегаполисът е големият изравнител и примирител. Гражданинът отдавна е разбрал и се е съгласил безусловно, че по-добре да се водят компютърни войни, отколкото традиционни, защото и в най-разгорещената компютърна война можеш спокойно да нагъваш пица, поръчана по интернет, без дори най-минимален риск да останеш без ръце, крака или глава дори”...

Човекът със „селски” манталитет е по-първичен и хитроват. За него светът е прост и ясен, съществуват категорични морално-нравствени ориентири - дядо ти е орал, и то ореш. Баща ти не се е притеснявал да се секне шумно с пръсти, защо ти да се притесняваш. Напънало те е по нужда - клякаш в храстите или се изправяш до някоя стена - какво толкова. Зор! И няма значение, че около теб не е пусто поле, а кварталната градинка между блоковете. Дядо ти да не е подбирал!

„Селският манталитет” не означава обезателно, че човек се е родил и живее в Горно Нанадолнище. Той може да си е гражданин - било то от крайните квартали или пък успял мениджър. Просто мисленето му е такова - архаично.

За човека от Глобалното село да прекараш опашката е героизъм. Нещо като военна хитрост, майсторско прекарване на простаците. Мисля си, че когато се мушка пред теб на опашката, той си представя картинно, как шофьорите отзад се тупат по коляното и цъкат възхитено с език: „Глей го, копелето, успя! Хитряга!” А дамите зад волана въздишат: „Е т’ва е мъж!” И си продължава Селото нататък, огрян от лъчите на измисленото си величие. А че някой за някакви култури говори...

Често съм наблюдавал подобно поведение в Индия. Опашките там са за плебеите, за низшите касти. Затова в магазина или около касите на гарата опашката винаги има крушовидна форма - отпред се бутат най-активните, а към края тълпата изтънява - там са най-утрепаните. Е, и европейските туристи...

В интернет пространството хората често изразяват мнение, че нахалството трябва да се наказва с груба сила и як пердах. Докато не схване, гадината, за какво става дума. Страхувам се, че човекът от Глобалното село няма да разбере това наказание. Той ще размазва кървави сълзи и сополи и сериозно ще вярва, че с него са постъпили несправедливо. И ще бъде съвършено искрен в изумлението си. Защо трябва да вярва на някакъв чужд човек повече, отколкото на всичко родно, което го е заобикаляло откак се е родил? Дядо му никога не се е редил по опашки, той да не е по-прост?!

Пълен обрат в съзнанието на човека се случва изключително рядко. Може би децата на „глобалния селянин”, израснали в „градска” среда, ще започнат нещо да разбират. А техните деца ще са окончателно цивилизовани. Културата е процес на еволюция, не на революция.

Никонов смята, че всички „температурни” сътресения на цивилизациите през 19, 20, а сега и през 21 век са резултат от този конфликт между Града и Селото. От гибелта на хилядолетния патриархален морал. От смъртта на Традициите. Специалистите го наричат „криза”. И тя далеч не е свършила. Живеем в нея...

И когато юнакът с тонирания голф изблъсква другите с лакти, можеш да започнеш да го възпитаваш. Или да ги наругаеш здраво. Или да се засилиш и да го фраснеш странично. А можеш просто да свиеш рамене и да погледнеш на ситуацията филосовски. Какво да го правиш такъв? Селяния!..

От: http://ayrat-galiullin.livejournal.com/66423.html

Пътят на бобъра

Наскоро снимах бобри. По сюжет бобърът трябваше да се втурне в кадър, да вземе в лапите си книга и да започне да прелиства, сякаш чете. Веднага казахме на клиента, че много ще се постараем да намерим четящи бобри, но най-вероятно те не са кой знае колко много.

Обичам работата си заради това, че непрекъснато се сблъскваш с нещо ново. Не е редно веднага да отказваш на клиент, защото сме професионалисти. Затова казахме, че ще потърсим. И започнахме издирването. По зоологически градини, театри с животни, дресьори. Всички се хващаха за главата: „Ама вие акъл имате ли? Бобрите не се поддават на дресура. И даже да се поддадат, нужни са месеци, за да накараш бобър да чете.” Пък нашите снимки бяха след седмица, но въпреки това търсехме.

Изведнъж – към края на третия ден, в офиса тържествено влиза нашият администратор, целия пропит с аромат на вятър и бобри, и заявява, че е намерил частен зоокът в Подмосковието и дори е заснел клип. Та на този клип по команда „Започни!” бобър влиза в кадър, взима в лапите си книга и започва да я прелиства. В този зоокът, оказва се, понякога правели представления за деца и имали такъв номер. Страшно се зарадвахме и изпратихме клипа на клиента. Преливахме от радост, вълнение и гордост.

Идва отговор: „Не. Това е някакъв тъмен бобър. И има странна опашка. Трябва да потърсите по-светъл и по-едър бобър. Напомняме, че снимките са скоро и молим да побързате. За три дни сте ни изпратили само един бобър, а ние разчитахме на варианти.”

Продуцентът седна да пише отговор, но все триеше първия ред, защото непрекъснато започваше с въпроса: „Ама вие нормални ли сте?” Не бива да се започва така писмо, защото сме професионалисти. Затова казахме, че ще потърсим. И започнахме издирването.Звъним в зоокъта и уточняваме наличието на по-светли четящи бобри с красиви опашки (по възможност по-едрички). А оттам ни отговарят: „Ама вие нормални ли сте?” Отговарят така не защото не са професионалисти, а защото са нормални хора.

Когато се разбра, че в целия свят има един единствен четящ бобър (който отгоре на всичко за съжаление е тъмничък, дребничък и опашката му не е както трябва), започна следващият етап на тази контактна шизофрения: „А защо не вземем да го боядисаме този бобър?” И клиентът започна съвсем сериозно да ни изпраща мостри от бои за коса, които обикновено се предлагат за хора. Бои с имена, които да привличат лелките – млада японска вишна и сочен шатен. В живота си вече съм се сблъсквала с клиент, на когото не харесваха черните петна на бяло куче. Взехме художник по грима, той нарисува печат и ние „напечатахме” върху кучето нужните петна (формата на петната утвърждавахме седмица). Възможно е разбира се да превърнеш един бобър в сочен шатен. Не е трудно да си представиш бобър с цвят „млада японска вишна”. Но абсолютно невъзможно да си отговориш за чий ти е...

След като отклонихме идеите да се боядиса бобъра, още известно време поспорихме дали да му връзваме друга опашка. И ги отказахме да го хранят до пръсване, за да стане по-голям и по-дебел, защото до снимките остава един единствен ден – той така и няма да успее нито да порасне, нито да напълнее. В края на краищата, ако не ви е останало нищо човешко, можете да напълните клетия бобър със слама, но в този случай той нито ще тича, нито ще чете. По време на снимките всички очаквахме някой да се присети, че бобърът трябва да чете на глас. При това изразително! И, апропо, какво всъщност да чете?

Отговарям на безбройните въпроси: да, в компютърната графика има копче „Да се боядиса бобъра”. Използвахме го. Има и друго копче – „Да се оправи опашката”. Намира се и копче „Направи бобъра по-дебел”. Натискахме всички копчета...

Алеся Петровна

http://eprst2000.livejournal.com/

Теория на счупените прозорци

През 1980 Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците е опасно, а да се пътува в метрото е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.

Ето разказ на очевидци за ню-йоркското метро от тези времена:

„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, взимай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета без да платят. Беше някаква транспортна версия на дантевия ад.”

Градът е в лапите на най-свирепата епидемия от престъпност в цялата си история

После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.

Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?

Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell:The Tipping Point):

„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг. Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни престъпления.”

Гладуел се занимава със социалните епидемии. Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.

Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти. Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста.

33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.

Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици.

Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.

Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в ню-йоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с... борба срещу графитите. Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност... Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:

„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”

И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение” – разказва той по-късно.

В края на всеки маршрут правят пунктове за миене. Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.

„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разсказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях – „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили”...

През 1990 началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той се захваща яростно с... гратисчиите. Защо?

Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за лисата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.

Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечни полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.

„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо, - разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!... Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”

През 1994 за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В Уикипедия пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия да се развие в цял Ню Йорк.

Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.

Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения, служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления”.

Верижната реакция е прекъсната. В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.

Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата...

С сайта Айрата Галиуллина (http://galiullin.ru/)

Преводи - оттук-оттам

В блоговете на човек често му попадат интересни неща. Неща, които искаш да споделиш с приятели - форумни и не само. Често обаче хората си говорят на различни езици. Не преносно, а буквално . Даже се случва преносно да си говорят на един и същ, а буквално - на различни.

Пък времето все не стига и добрите ми намерения да преведа интересното завършват точно там, докъдето докретват повечето добри намерения...

Понякога обаче те застигат случайности, дето са толкова нагъсто, че си викаш „Е, няма как да са съвсем случайности!”

Така ми попаднаха в Livejournal блоговете на Айрат Галиулин и Алеся Петровна. И ме плесна по челото идеята, че просто трябва да превеждам това, което ми е интересно, и да го поствам в блога си. Така ще е по-лесно да коментирам с форумните си приятели (и не само).

Сигурно няма да изненадам с тези текстове. Може и да сте виждали тези теории из просторите на световната паяжина. Но пък то, както е известно, отдавна няма нищо ново под слънцето... И така:

* * *

Приятелите... Те живеят паралелно с нас. Живеят си техния си живот, но са там - някъде в ъгълчетата на съзнанието ни. Даже не се замисляме – както не се замисляме, че имаме пръсти на ръцете, докато не ни заболят.

На приятелите не звъним, за да споделим колко е красив залезът; колко сме щастливи, защото животът е слънчев; колко сме влюбени в усмивката на детето си. Така де – не може човек да тормози приятелите си за дреболии!..

„Здравей! Как си? Абе, да ти кажа, имам един проблем...” – обикновено така звъним на приятел. „Нямаш грижа!” – отговарят ни. Tе, приятелите, така отговарят. Често и не звъним – просто драсваме на скайпа – „Здравей, там ли си? Чудесно... Аз да ти кажа - нещо работата.../кучето.../един приятел... ОК! Благодаря – знаех, че мога да разчитам! Хайде ще се чуем пак...”

Куп недовършени разговори остават за „като се чуем пак”. Какво като са куп – нали приятелите живеят паралелно с нас – ще си договорим, ще си доспорим... Абе – ще довършим другия път!

После скайпът млъква. Не триеш адреса. И телефоните от мобилния не триеш. Като заклинание запазваш всичко както си е било. Защото е част от паралелния свят. И приятелят живее там – в този наш паралелен живот.

Само дето пръстите понякога много болят...

Диалог

- Аууу, госпожа, как се справяте с тези две кучета? Не се ли изяждат вкъщи?

Подскачам от гласа зад гърба ми и стреснато оглеждам моите хубавици, които се мъчат да докопат боклука, артистично разпилян край кофите за смет.

- Миии – нееее... Защо да се изяждат? Те двете се разбират чудесно...

Звуча малко неуверено – не мога да свикна с подобни въпроси. Всеки път ме заварват неподготвена. Жената е към 60-те и очевидно ни симпатизира, което също обикновено ме изненадва.

- Аааа – ама те са еднополови, че и женски! Затова не се бият. Ако бяха мъжки...

- Не мисля, че е задължително да се избиват, като са мъжки. Зависи от куп неща... – опитвам се да се окопитя.

- Така де! Ама ако пък бяха и разнополови!.. Тогава какво чудо щеше да е!

- Това пък защо?!

Жената намига хитровато:

- Е, как защо? Ми нали знаете – като са мъжко и женско, щяха да се плодят непрекъснато и нямаше да можете да се отървете от кученца!

- Защо да се плодят?! – облещвам се. – Хората край тях за какво сме?! Има куп начини, пък и могат да се кастрират...

- А, да! Да се кастрират нали? И ние имаме един котарак – сив. Много хубав, ама много мирише!

- Нямам опит с котки, но познати твърдят, че след кастриране спират да маркират и да миришат толкова.

- Казвам му на внука, ама той вика – „Тебе ще кастрирам!” Караме му се на животното, бием го, ама не помага – пикае и маркира. Трябвашеда го кастрираме... Ние и куче имахме на село. Голяяяям пазач беше! А вашите пазят ли?

Въображението ми ме изпреварва с картинката на лабрадор и шелти в ролята на охранители и се ухилвам до уши:

- Пазят доброто име на фамилията! Ще ви посрещнат, ще ви се зарадват, ще развъртят опашки...

- Ми защо ги гледате тогава, бе госпожа?! За какво са ви?

Това искрено изумление ме праща обратно в ступор и леко заеквам, след като няколко секунди съм си търсила думите:

- Миии, обичаме ги... Контактът с тях... Хммм – разходките... Общуването...

Боже, колко ми бил беден речникът! А се мислех за разтропана...

- Е, да – и ние котарака много си го обичахме. Ама много миришеше. Затова го дадохме... ъъъ (почти заговорнически – шепнешком) – оставихме го... Така... - махва с ръка.

Как „така” ми е ясно. Миналия месец намерихме сив котарак пред асансьора. В сак, с котешка тоалетна до него...

Но това е друга история.